Лазар Байданов:
„На свой ред се опитвам да изчистя от праха на времето образите на някои наши учители. Невъзможно е това да се направи за всички, та дори и за повечето от тях. Пред мен са само върховете на една висока и слънчева планина, каквато ще остане моята гимназия до последния миг от съзнанието ми.
Блазня се от мисълта, че сплитам венец от неувехки пред паметта на тези изключителни личности – нашите учители. Като в юношеската мечта, идва и порив да го поднеса пред Пантеона, наречен нашето училище, защото такъв отдавна е изграден в сърцата ни. А то го е заслужило, защото не може да бъде друга историческата оценка за него, извън тази, дадена от неговият възпитаник и дългогодишен учител в него, естетът и художникът Георги Черкезов: „Това училище не бе гимназия, а малък университет!“
Д-р Петър Дертлиев:
„По патината на времето:
Вече съм ученик не в коя да е гимназия, а във Втора мъжка – царската. По-престижен е само Американският колеж в Симеоново, който мъничко ревнуваме. Това мое училище! С великолепните учители! И с поуката: винаги ще има подлеци и достойни хора. Без сигурност в партийния знак.“
Димитър Йокимов:
„В живота на всеки човек има моменти, или дори цели периоди, които остават неизличими следи в неговото съзнание. А може би и не само в съзнанието, защото най-ярките от тях, по правило са оказали своето влияние върху формирането на неговия характер. И той остава завинаги в плен на принципи и навици, които са определящи за собственото му поведение, до края на неговото съществувание. Гимназията, носеща името на Цар Борис III, беше елитарна гимназия не само заради своята архитектура, вътрешно обзавеждане и отлични кабинети за упражнения. В много по-голяма степен нейната елитарност се дължеше на преподавателското участие в нейната образователна програма. Без да искам да бъда нескромен, но то се дължеше в някаква степен и на самите възпитаници, много голяма част от които не само се реализираха в обществото, но и допринесоха за неговото развитие с приноса си в науката, изкуството, социалните взаимоотношения и техническите достижения.“
Димитър Гочев (юрист, съдия в Конституционния съд):
„Когато есента на 1949, още голобради юноши прекрачихме прага ѝ, гимназията беше Мъжка. Втора Мъжка. Когато на празника 24 май редиците на гимназията тръгваха към центъра по булевард „Витоша“ след духовата музика, все едно се движеше пехотният полк, начело със старото зелено знаме. Старото знаме! То за нас беше символ на Мъжката гимназия. След манифестацията с него се разделяха абитуриентите в двора на училището.
24 май 1953 година беше мрачен и дъждовен ден. Последният ни. Мъжката гимназия беше строена пред сградата – чакахме знамето. Изведнъж се появи едно ново, червено знаме – не е нашето. Успокоиха ни, че старото ще го пазят от влажното време, но за церемонията по сбогуването ще го извадят. Няколко часа по-късно, строени в двора, чакахме момента на раздялата със знамето и с гимназията. Разочарование! Отново ни вадят новото, червеното знаме! Негодувание. Не викаме „ура“, въпреки енергичните подканвания на учителя ни по физическа култура Пашов (Пашата). Настана смут. По-малките също не викат „ура“. Директорът Нунев е объркан. При него обаче отива наш съученик, Тома Томов, и кротко му обяснява, че ние сме последния випуск от Втора мъжка и държим на „нашето знаме“. Директорът е благосклонен. След десетина минути се появява Знамето. Гръмва „ура!“ Викат всички – ние абитуриентите, след нас и другите. Учителите са с нас. Зад знамето стои, със стойката си на офицер, математикът Даскалов, очевидно развълнуван. Дигнахме го на ръце.
Така се разделихме с Мъжката гимназия. Може би наистина това беше моментът, когато и ние станахме мъже.“
Слав Г. Караславов:
„Ние бяхме първото следвоенно поколение, пристъпило прага на гимназията, първото поколение, което започна средното си образование с първата година на мира… Първи… Първи… В много неща трябваше да бъдем първи: в първата младежка ученическа организация ЕМОС, в първите национални младежки бригади, първи в общоученическото гимназиално съревнование, първи участници в първите ученически кръжоци… Изглежда всяко поколение има своя съдба, свой исторически път. Всички подплашени! Едновременно с това – горди. Всички остригани нула номер, всеки натъкмен кой в каквото може – дрехи и обувки тогава нямаше, вместо тях имаше „точки“ – купони, срещу които не можеше да се купи нищо. Но едно нещо имаха всички и до ден днешен не ми е ясно как, откъде и по какви пътища всички се бяхме сдобили с традиционните зелени фуражки – гордостта и отличието на Втора софийска мъжка гимназия. И дори понякога ми става мъчно, че тази традиция е забравена. Тогава нямаше строго изискване да се носи униформа – не беше възможно. Можеше да идваш със сако и връзка, с пардесю, шлифер или стар поотъркан балтон, но зелената шапка беше задължителна – не по училищни разпоредби, не с министерски заповеди и правилници, а по собствена воля и желание – да се вижда и да се знае – ние сме от Втора мъжка. Зелената фуражка определяше много неща: че ние имаме най-новата и най-красивата училищна сграда, че имаме отделни кабинети по естествена история, по химия и физика, по рисуване и музика, че ни се строи голяма спортна зала и – чудо невиждано – плувен басейн!“
|
|
Петър Мартулков е математик, учител, автор и издател на учебници, съосновател на Учителския синдикат, министър на средното и Висше образование: |
Петър Мартулков се ражда през 1867 година във Велес – днешна Македония. Той завършва основното си образование с отличен успех в родния град. Училищното настоятелство го изпраща и издържа в Солунската българска гимназия. Висше образование получава във Физико-математическия факултет на Софийския университет – като стипендиант.
От 1904 до 1921 г. преподава Математика във Втора Софийска мъжка гимназия „Цар Борис III“ – настоящото 22. СУ .
Преподава и във Висшия вечерен курс за подготовка на Учители.
През 1928 година е назначен за Началник на Средното и Висше образование при Министерството на народното просвещение (Министър на Средното и Висше образование, според сегашните критерии).
По време на Цанковисткия режим напуска Министерството по собствено желание, поради възникнали разногласия между него и реакционни представители на правителството.
С близкия си приятел Славейко Василев създава Учителска организация в страната (настоящият Учителски синдикат).
След напускане на Министерството Видният математик основава книгоиздателство. Освен учебници по Математика, то издава учебници по други предмети и географски карти. Мартулков е не само издател, а също – автор и коректор. Написва и издава:
° Сметанка (І – ІV отделение);
° Формознание (І – ІV отделение);
° Аритметика и Геометрия за Прогимназиите;
° Алгебра за Гимназиите;
° Сборници по Алгебра и Тригонометрия.
Петър Мартулков умира през 1947 година.
Неговите учебници по математика оказват съществено влияние върху обучението по математика у нас. Учебниците, сборниците, помагалата и статиите му оставят значима следа върху различни аспекти на преподаването. Преподавателската му дейност и до днес е образец за умело съчетаване на знания и умения, творчество и педагогика, новаторство и плам.